Само в 7DniBansko.bg

Будител №1 на Банско с уникално интервю, което всеки трябва да прочете!

7 Dni Bansko24.01.2017170

Гълъбица Тодева е най-дългогодишният служител на „Музеен комплекс – Банско“, където основната й функция е на екскурзовод. Автор е на поетични и повествователни материали, програми и др. През 2016-а беше избрана от хората под Тодорка за будител на годината и затова решихме да я представим отблизо.
С Гълъбица обаче трудно може да се говори за самата нея, защото на всеки въпрос тя отговаря с пример от миналото и се увлича да разказва с удивително, ненатрапчиво искрено и дори малко патетично вълнение за личностите от време оно. Така срещата на „Банско утре“с нея се превърна в едно пътуване в историята.
– Как се чувствате като будител на Банско, г-жо Тодева?
– Може и да ви е странно, но аз приех отличието с много вълнение. Почувствах го като една милувка за егото ми. Като казана добра дума. И благодаря на всички, които имат принос това да се случи. Банскалии ме познават добре, преди да започна работа в музея, бях 3 години програмен ръководител в местния радиовъзел. Не знам кога се влюбих в историята, не помня кога се взрях в миналото ни, но то е дълбоко в мен и съм приела за своя мисия да го споделям с другите.
– Значи имате и свое виждане за това какво е народен будител?
– Зададох си въпроса какво означава народен будител, когато преди години ни беше поставена задача да съберем информация за по-малко популярни личности от Банско. Смятам, че будител е всеки, който не жали сили и воля в името на това другите да живеят по-добре, повече да тачат знанието за предците ни. И до днес, когато минавам край паметника на Паисий, винаги ме спохожда една дръзка мисъл, спирам и си казвам:

Паисий е доказателството, че оттук започва България

И съм горда. Неговият брат – Хаджи Вълчо, нима е с по-малко заслуги? Като богат търговец, известен с канторите си в повечето европейски столици, сам е прокарвал пътища от там до Банско и Беломорието, строил е мостове и керван-сараи за удобство на пътуващите. Благодарение на неговата щедрост 2 големи крила – в „Зограф“ и в „Хилендар“ (някога и двата манастира на Атон са били български), носят името Банска махала, заради което и до днес там сме на особена почит.
Обичам да разказвам една случка от миналото, когато група поклонници от Банско отишли в „Зограф“ и потропали на вратата. През малко прозорче се показал един монах, попитал откъде са и когато му отговорили, прозорчето се затворило. Зачудили се нашенци какво да правят, но още преди да успеят да се опомнят, се чул тържествен звън на камбани и се отворила широко голямата порта.
– А не допускате ли, че Хаджи Вълчо е строил пътища, защото са му били нужни, и че е дарявал на Атон заради брат си?
– Вероятно – да. Но при всички случаи, не ги е строил за себе си. Правил е тези пътища, защото е искал интересният свят да стане достъпен за всичките му съграждани. И не е бил само той такъв родолюбец. Вземете и Неофит Рилски, той е поживял доста, роден е 1793-а и умира 1881 г. Когато предусеща края си, споделя, че се страхува не от смъртта, а от това, че ще останат недовършени още много неща, нужни за просвещението на българите. А колко е направил – можем да съдим и само по това, че го наричаме българският Леонардо заради енциклопедичните му знания и интереси. Ами всички онези, които са се включили в изграждането на църквата „Света Троица“ – един с пари, други с труд, кой с каквото е можел – цяло Банско?
– Как си обяснявате, че тук личностите, останали в историята, са доста повече, отколкото другаде?
– Наистина

накъдето и да се обърнем, е наситено с образи на герои

и дори и тези, които са по-неизвестни, будят възторг. Веднага се сещам за феноменалния подвиг на Радон-Тодевата чета от времето на Илинден – 1903 г. Имам близък роднина в нея, който е дядо на баща ми – Марко Зехтинджиев, знаменосецът в четата. Той не е бил толкова млад, имал 6 деца, имал и пари, и занаят – търгувал с маслини и зехтин и не е бил обсебен от идеята да отиде и да се хвърли в боя безцелно, нахалост. Напълно осъзнато и обмислено оставил всичко и тръгнал, за да не се върне никога повече! Много пъти съм се питала защо. Защото всички са носели несломим дух и сила, на които не може да се устои.
Много се говори, че Банско е било пожалено от турците. А питате ли се защо е било така, при все че селището е било богато? Защото хората са имали достатъчно самочувствие за самоуправление и са подреждали живота си така, че да не допускат присъствието им по никакъв начин. Къщите например са строени с дебели каменни зидове и бойници на всеки ъгъл, че и на входната врата за всеки случай. А една с друга са били свързвани с подземни тунели. Улиците пък са правени тесни и криви, за да не може куршум да стигне банскалия, подгонен от турците. Друговерците идвали на коне, които нямало как да усилят бяг по криволичещия калдъръм. Има една песен, която разказва, че

в Банско е имало 2 селища – подземно и надземно

В едното се знае какво става, но в другото – не, „там олово се сипе, куршуми се леят и на свободата песните се пеят“.
– Някога будители са били преди всичко заможните хора, но днес май не е точно така…
– Не е. Променената ценностна система е причина материалното замогване сега в по-малка степен да рефлектира върху неща, нужни за обществена полза. Но данъка ще го плащат нашите деца. И тук ролята на по-възрастните е постоянно да връщаме младите към онези стойности от миналото, които ще ги карат да се чувстват горди.
– Има ли начин изобщо да се впечатли с думи днешният млад човек, който още от втората си година работи по-добре от родителите си с телефон и таблет?
– Най-лесното нещо е да кажем – не можем да направим нищо. Не трябва да се примиряваме и да се отказваме. Модерно е днес да се говори за интерактивни игри в музеите, но и новите технологии могат да влязат в употреба за каузата. По време на Възраждането, когато изживяваме своя духовен разцвет, тук е имало много учители, просветители, майстори, художници, строители, занаятчии – хора, които

оформят облика на Банско в неговия Златен век

Създадената тогава атмосфера формира и по-късно интересни характери и силни личности. И ето, Никола Вапцаров е пример за това.
– Новото време обаче първо него се постара да отхвърли?.
– Но не успя, нали?! Мисля, че това вече е ясно. Аз, за себе си, от дете съм приела личността на поета чрез творчеството му, а после съдбата ми е поднесла възможност да бъда често с него в музея, и така и до днес не преставам да му се възхищавам.
– Какво точно ви възхищава?
– Срещу него скачат мнозина, но само защото Вапцаров беше употребен от комунистическата партия, за което той не носи никаква вина. Никъде в стиховете му не се усеща партийно пристрастие, защото човекът е над всичко. При Вапцаров в пълна хармония са живот и поезия и оттам е силата на стиховете му. Те са изстрадани, изживени. Най-силните са от последните му дни. Колкото и да го обличат в идеологии, той по-скоро е бил голям романтик. Искал е да види тържеството на един по-хармоничен свят без войни и насилия. Знаел е, че си слага главата в торбата, но не това е било най-важното. Когато смъртта се е докосвала до него, той пак е писал стихове – послания към хората. Възхитително за мен е, че в последните си мигове той е мислел какво още може да се направи, че да е полезен за другите. Ако не знаехме нищо, то само

„Прощално“ ни стига, за да усетим Вапцаров

какъв човек е бил, за да се развълнуваме. Деликатност, скромност, извисеност… Смятал е, че ще се връща при близките си само в сънищата им. Но вижте как обичта му днес се връща към него като бумеранг от всички, които го носят в сърцата си. Знаете ли, че аз рядко имам дни от живота си, в които да не съм „изпяла“ наум или на глас негов стих. И вярвам, че с работата си предавам на хората неговата и моята обич.
– Обаче не мога да не ви върна в реалността. Защото Вапцаров днес далеч не е само в сънищата на близките си. Безкрайните претенции на част от роднините му са чисто материални.
– Тяхното поведение не им прави чест. Предполагам, че не могат да усетят в каква грозна светлина се представят. Твърдят, че обичат своя родственик, но аз бих казала, че постъпките им нямат общо с обич. Обясняват наляво и надясно, че ще направят музея по-различен, но не могат да скрият комерсиалните си намерения. Изсипват всевъзможни обиди върху нас, музейните работници, които живеем с Вапцаров, които го разбираме и обичаме. Искали да поставят восъчни фигури. Е, нима те ще действат по-силно от живото слово?! Вярно, по света има музеи с восъчни фигури – те отдавна не са нещо ново и интересно, а и едва ли подхождат най-много на личности, останали в историята с творчеството си.
– Тази патетичност, която се усеща в гласа ви, не смятате ли, че сега не е време за нея?
– Случвало ми се е мои връстници да ме питат не ми ли омръзва всеки ден да повтарям едно и също пред гостите на музея. Никога няма да ми омръзне – защото аз всеки път изживявам това, за което разказвам. Възхищавам се на това, което ги е карало да поставят род и родина над личните интереси. И кой знае, може би всичко, с което се занимавам, оставя някакъв отпечатък и върху мен самата. Помага ми да бъда борбена, да не се прекършвам пред трудностите. Имах син, когото изгубих. Беше приет да учи в университет в Щатите. Правеше планове как ще завърши там и ще ме вземе при себе си. Но аз му обяснявах, че

не мога да замина, защото ще ми липсват музеите

И то точно тези в Банско, в които да разказвам за хората от нашата история.
В продължение на близо 35 години при нас беше Никола Елисеев, първият музеен работник. През април 2016-а се навършиха 30 години от смъртта му. Иска ми се да си спомняме по-често за него, защото той заслужава. Благодарение на това, че с години беше събирал архивни материали, стана възможно обособяването на отделните обекти в Музейния комплекс – къщите на Никола Вапцаров, Неофит Рилски, Велянова къща, „Постоянна иконна изложба“ и др. Той беше истинска съкровищница от познания във всички области, свързани с културно-историческото наследство на Банско. Аз обичах да съм близо до него, за да слушам, да питам и разпитвам.
– В Банско отношението към миналото, към корените и предците е по-силно изразено от това на много други места.
При нас родолюбието е болезнено, така сме се възпитавали със столетия. А и има за какво да бъде обичано Банско – то е изключително интересно селище. Още не е установено откъде са дошли първите заселници, но е ясно, че са били от по-висша прослойка и началото е поставено от такива, по-различни хора. Гордостта се е предавала, от бащи към синове и внуци е насочвано вниманието върху това, че ние сме стойностни хора, че трябва да се учим от миналото, да го тачим. То е стабилната опора за самочувствието ни днес. Затова

трябва постоянно и ние да доказваме на децата кои сме

Самото място и природата също създават личности и ни правят по-добри. Една украинка наскоро каза в музея: „Не знам защо, но тук, в Банско, където живея сега, се чувствам като у дома, всичко ми е близко”. „
– Границата между патриотизма и патриотарството обаче е твърде тънка. Стойностни хора има навсякъде. Да се веят лозунги от миналото, невинаги е най-доброто за настоящето.
– Не говоря за лозунги, а за силата да вярваш в нещо. Да вярваш в хората заради собствените им заслуги. Качествата на една личност не бива да бъдат преувеличавани или принизявани заради определена политическа принадлежност. Важното е да бъдем градивни и съзидателни. Преди 2 столетия, когато е изградена „Света Троица“ в Банско, на централния й вход е написано: „Сътвори се този божествен храм…“ Отдавна създателите й не са сред живите, но ето – делото им е останало за вечността.
– Липсва ли му нещо на днешно Банско?
– Много почнахме да мислим за собственото си благополучие, и то на момента, сега и веднага. Трябва да мислим за бъдещето, да бъдем по-космически хора, защото такива са били предците ни и ние не трябва да им изменяме.
– Има ли будители в сегашната политика?
– Разбира се! Не можем да кажем, че няма. Не бъдете черногледи! Има за какво да се замислим. Аз съм донякъде определен идеалист – вярвам в доброто и добронамереността, но в никакъв случай не съм наивна. Здраво съм стъпила на земята и реално разбирам света.
– Вие сте рядко срещан екземпляр в най-добрия смисъл на думата. Така ли се усещате?
– Ами това съм аз, казвали са ми, че не звуча естествено, но вярвайте ми, искрена съм и хората ме обичат.

Давам от себе си добро и го очаквам,

а когато не го получа – съжалявам хората, които не могат да ми го дадат, и толкова. Знаете ли, когато се случи трагедията със сина ми, смятах, че не е редно да съм жива, след като него го няма. Не можех, не исках да го приема. Но връщайки се на работа след известно време, погледнах в образа на баба Елена, майката на Вапцаров. Осъзнах силата на нейния характер, нейната изключителна майчина същност – да разказваш спомени за загиналия си син. И това бе една от причините да мога да продължа напред в живота си.
– Защо напоследък ни е все по-трудно да казваме добри думи за другите?
– Вероятно инерцията, забързаният начин на живот възпитават егоизъм. Сякаш няма време да мислим за другите. Сещам се за един банскалия от миналото – наричан кадията Дурков или Пауне Дурков, защото пеел много хубаво. Негова потомка е известната певица Надежда Хаджиласкова. Та той е казвал: „Вижда се, че човешкото семе е сбъркано, и трябва да работим много върху това, което излиза от генетичния материал“.

loading...

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

loading...