Само в 7DniBansko.bg

Едва не убиват таткото на Икономов във фабриката за смърт на полковник Томов, бащата на Томата

7 Dni Bansko24.03.2017313

Когато Борисов произнесе в зала „Скаптопара“ – Благоевград, думите: „Бащата на Тома Томов е бил началник на лагера „Белене“, където са лежали много хора от този край. Сега синът му иска да им е депутат“ , едва ли е подозирал, че на сцената има човек, чийто покоен баща е бил лагерник точно по това време.

Става дума за кмета на община Банско, Георги Икономов.

Банскалии добре помнят бай Иван Икономов, чиято житейска съдба е белязана от най-ранна възраст с клеймото „враг на народа“. Едва 17-годишен, той е осъден за подривна дейност, но излежава присъдата си, след като навършва пълнолетие в лагера „Белене“.

Завръща се в Банско след Априлския пленум през 1956 година и понася стоически всички последствия от присъдата, без да промени убежденията си. Заедно със съпругата си Елена отглеждат и успяват да изучат син и дъщеря. Бай Иван Икономов, наследник на възрожденеца Иконом Чучулайн, работи като арматурист и строителен техник, и оставя името си неопетнено.

За ужасите, преживени в лагера, Иван Икономов говори рядко пред семейството си, за да не го травмира.

След промените, когато кошмарът „Белене“ отново става обществена тема, годините каторга и преживяното се превръщат в семеен разказ в дома на Икономови, за да се помни един позорен за тоталитарната държава период.

Иван Икономов доживява новото време и вижда сина си депутат. Остава и в паметта на банскалии като твърд и достоен човек и баща, такъв, какъвто Тома Томов, само би мечтал да има.

loading...

3 коментара

  • Ангелина Кожухарова

    25.03.2017 at 18:12

    Реставратори на злото

    Каква гавра с паметта на невинните жертви на ДС! Този свят става все по-малко мой, все по-чужд и враждебен

    Димитър БОЧЕВ 24.03.2017

    Крум Зарков и Корнелия Нинова в дружен смях на ченгеджийската „шега“. Кадър: Нова телевизия
    Четено: 14959 пъти E-mail
    „Жестокостта има свойството да поражда
    жестокост.”
    Есхил, „Агамемнон”

    Бих могъл да окачествя случилото се като безвкусица и пошлост, но това би значело да омаловажа (а)моралната му стойност. А всяко омаловажаване е несправедливост към автора. Че е безвкусно и пошло, не ще и дума, но е и нещо много повече от това – зловещо, чудовищно, потресаващо е. То илюстрира горчивата констатация, която Достоевски прави в „Записки от мъртвия дом”, че „качества на палач има в зародиш у всеки съвременен човек”. Ето защо и как.

    И така, един апаратчик на партията, подслонила политически, идеологически и ведомствено най-много ченгета, води в студиото на Нова телевизия Корнелия Нинова. Двамата са усмихнати, ведри, жизнерадостни. На фона на нарастващия рейтинг на БСП разбирам защо. Гостите на телевизията не крият топлите си приятелски отношения – няма и защо да го правят. Дотук добре. Оттук нататък обаче започва драмата. Обяснявайки още в началото на интервюто закъснението си за срещата, гостуващият Крум Зарков заявява:

    „Извинявайте, че закъснях, но с друга група ченгета от Държавна сигурност крояхме планове как да мъчим един дядо”.

    След което малкият екран се разтриса от залпов смях – смеят се хорово Корнелия Нинова и младият ѝ питомник.

    Това е всичко. Ако някой непредубеден зрител реши, че не си струва да издребняваме и да сеем на корена ряпа, аз бих го запитал дреболия ли е един насилствено отнет човешки живот. А хиляди насилствено отнети човешки животи? А стотици хиляди, колкото са вероятните жертви на демоничната Държавна сигурност? А страданията, гладът, студът, принудителният труд до припадък, ежедневните физически инквизиции по изтребителните наказателни лагери на реалния (по-реален няма накъде) социализъм? А милионите разбити човешки съдби на семействата на концлагеристите и жертви на режима? Един режим, не само олицетворяван, а и въплъщаван от тираничната БКП. Чиято тираничност нейната съвременна наследница не осъжда и дори не иронизира. Ако има някакъв нескопосан опит за ирония, някакъв плосък и безсолен хумор, той е по адрес не на злодеите, а на техните жертви и на онези български граждани, които осъждат насилието и злото на комунистическия тоталитаризъм, чиято морална съвест отказва да се примири с обстоятелството, че политическите и физически носители на безмерното политическо и физическо насилие, в което тънеше страната ни кажи-речи половин столетие, отново са на дневен ред, отново кичат с алени петолъчки гордо вдигнатите си чела. А демонстративните, видимите петолъчки по челата предполагат невидим, скрит под изящното официално сако револвер на кръста. Който няма да стреля по онези битови престъпници и кокошкари, които ден след ден грабят и тероризират беззащитните старци по села и паланки – в нашите човешки права, в нашите граждански свободи, в човешкото ни достойнство и в плътта ни людска ще стреля. Всички ние, които не споделяме тяхната човеконенавистна доктрина, сме на прицел.

    Не бива да забравяме, че Държавна сигурност е не самодейна банда престъпници, а престъпно ведомство, институция, инструментариумът и дясната ръка на Партията-ръководителка. С какво морално съзнание онези безпощадни бойци от Тихия фронт, безсмъртните приемници на Железния Феликс с хладния ум, горещото сърце и (особено!) чистите ръце, тръгват днес към държавните върхове, за да градят и съграждат онази демокрация, която довчера громяха с огън и меч, аз няма да питам – моралното съзнание е лукс, недостъпен за тяхното гражданско битие. Няма да връзвам кусур на Крум Зарков и затова, че дядо му е бившият шеф на Главно следствено управление на ДС и палач, изпратил собственоръчно немалко народ на страдание и смърт – децата не са отговорни за злодеянията на бащите и дедите си. Отговорни са обаче, ако не се разграничат от потомственото семейно зло, а го унаследят и пренесат във времето – всеки носи собствена отговорност за собствените си дела и думи. Които в случая оприличават, почти отъждествяват потомци и предшественици. Докато предшественици са физическите извършители на това повсеместно, удавило цялата ни страна зло, потомците са негови хранители и реставратори. А това е не по-малко непростимо – щафетата на престъпността мандат след мандат препуска, носена като олимпийски факел и като олимпийски факел предавана от поколение на поколение. На път през настоящето към бъдещето – светло и комунистическо. Този зловещ, този изпепеляващ пламък гори с ентусиазма на Корнелия Нинова и компания – нейната гавра с паметта на невинните жертви на най-варварския режим в цялата ни хилядолетна национална история свидетелства не само за недостиг на съзнание за историчност, а и за онзи безсмъртен цинизъм, който въдворява тоталитаризма по места, който превръща комунистическата идеология в комунистическа практика, в практика на насилието и смъртта.

    Докато в зората на демокрацията агентите на ДС криеха от кумова срама агентурното си минало, от години вече не е така. Вече принадлежността към репресивния апарат, към меча и щита на Партията-ръководителка е не камък на шията, а криле на раменете – днес агенти, доносници и злодеи пренаселиха и Народното ни събрание, и правителство, и президентство, и институциите в центъра и по места. Това реварваризиране е морална катастрофа както за старо- и неокомунисти, така и за нас самите, онези милиони гласоподаватели, които чрез гласа си ги издигат и поддържат по върховете на държавната власт. Имало е, както казва по друг повод един български писател, и по-лоши времена за страната ни – по-позорни времена обаче не е имало.

    В едно писано за руската емисия на Би Би Си есе приятелят на Георги Марков Анатолий Кузнецов разказва защо е не само неуместно, а и морално недопустимо да напишеш комедия или хумористичен роман за концлагера на Бухенвалд или на Дахау. Докато Георги Марков бе похитен несъмнено от палачите на Държавна сигурност, има сериозни подозрения, че и преждевременната смърт на автора на „Бабий Яр” не е настъпила без съдействието на КГБ. Физическите убийци на тези благородни и даровити люде си имат свои легитиматори. Не, не само в лицето на Берия и на Мирчо Спасов, а и в думите и делата на Корнелия Нинова и компания, сиреч в кредото на всички онези наследници, реставратори и хранители на злото, чиято наглост ни залива от обществени форуми, от телевизионни екрани и медии. Без историческото алиби, което дума по дума тези циници обезпечават на практиците, нямаше да има и историческо насилие. Нямаше да го има и днешното насилие на ведомството над духа. Което пък обещава насилие утрешно. Както виждате, тези палачи на словото и на делото са неизкореними – на всеки километър са. И така – до края на света. Един свят, който не може да бъде нито мое морално, нито мое духовно, нито мое физическо местожителство, който мандат след мандат става все по-малко мой, все по-чужд и враждебен.

    Reply

  • Ангелина Кожухарова

    25.03.2017 at 18:17

    И днес носим още този срам на челото за тези 45 години.
    А тези се подиграват с човешките жертви.

    Reply

  • Ангел Ангелов

    25.03.2017 at 20:07

    Дали някой от тези безсрамници , без морал и нещо човешко в душата си ще го прочете и ще се замисли върху това и ще реши дали си струва да се занимава стова ,което са се занимавали бащите им ! Така ли е другарю томов ? Дали имаш съвест да дадеш отговор? Но имаш наглост да се натискаш за там , за където изобщо няма място за тебе ?

    Reply

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

loading...